И наистина - последният, пореден изненадващ, албум на Дрейк звучи така, като че на най-популярния артист в света вече не му дреме.
Не му дреме ще има ли резултат от вложените усилия, ще се появи ли хит. Не му дреме достатъчно, че да направи голяма кампания, преди излизането на албума и да вдигне въодушевлението. Но пък, трябва ли му изобщо въодушевление? Разбира се, може всичко това да е една добре обмислена и много старателно изработена стратегия - пускането изневиделица на напълно неочакван, във всяко едно отношение, албум, за да има повече слушаемост и шум. Иначе, какъв успех би имала "Falling Back" като водещ сингъл, с промо кампания от няколко седмици? Щеше ли да стане вездесъща лятна хитачка сама по себе си, с шантавото видео и без ефекта на изненадата? Простият отговор е, че каквото и да направи, Дрейк пак ще бъде на върха, обсъждан от всички.
А всички вече го обсъждат. Феновете са очаквано недоволни. Свикнали да получават традиционния продукт, с малко отклонения през годините, появата на тава като "Honestly, Nevermind" със сигурност шокира масите. Почитателите на Дрейк едва ли си падат точно по електронната музика. Канадецът трудно се вписва в образа и аудиторията на уличен, генгста рапър, но и EDM тълпата също не го припознава.
На въпроса за албума.
Без съмнение, светът в момента е нещастно място. Всички са уморени и просто искат да танцуват до припадък. Чувството е толкова завладяващо, че освен носталгия по ранните 2000-и, изпитваме огромна нужда от още по-огромно рейв парти. Не съвременно, стерилно рейв парти, а истинско. Като онези от края на миналия век, нелегални и в нищото, с 10 пъти повече посетители от капацитета и без правила.
Дали Дрейк внезапно изпитва същата носталгия и решава да направи хаус албум от любов към музиката и рейв културата? Надали. Все пак решава да капитализира, а продуцентът Carnage се оказва подръка със своите електронни залитания и привлича Дрейк към тъмната страна на хауса. "Gordo got me on the wave", признава сам канадецът в "Sticky".
И целият "Honestly, Nevermind" се пробва да звучи така - луксозен, лъскав, тъмен lounge хаус, с някак европейска продукция. Според някои, такъв рязък стилов завой демонстрира липса на идея или представлява самоцелно залитане по модерни тенденции. Аз се обзалагам, че Дрейк ще наложи собствена тенденция.
Всъщност обаче това е доста смело начинание за артист от подобен ранг, така познат в определен стил - да скочи в напълно различно поприще и... да звучи относително добре. Предишни опити в електронна посока не липсват. Още в "More Life" намираме гост-участие на южноафриканската легенда в жанра Black Coffee. За съжаление, нито една от песните в "Honestly, Nevermind" не се доближава до качеството на "Passionfruit". Но целта е постигната. Дрейк успява да разчупи скучноватия си звуково образ и отново демонстрира това, което може да прави най-добре в бизнес/музикално отношение - (да продава) всичко. А "Honestly, Nevermind" ще се слуша, ще се пуска и, почти сигурно, ще произведе радио хитове. След застоя и купищата пълнеж в "Certified Lover Boy" и "Dark Lane Demo Tapes", записът е объркваща и странно недодялана, но по-скоро приятна изненада.
Този път парчетата в компилацията са само 14, но отново - близо час време и отново замислени като плейлист в стрийминг платформа. Самите бийтове се нижат съвсем по хаусърски еднотипно - като DJ сет от малките часове на нощта. Основното парти вече е попреминало, а моментът да се светнат лампите още не е дошъл. Вокалите и присъствието на Дрейк се оказват подходящи за такъв тип настроение и подхранват прескачащата, отвлечена неонова атмосфера.
За продукцията в повечето от композициите се грижат обичайните заподозрени около Дрейк - 40, Carnage, Оливър Ел-Катиб, Ноел Кадастър. Запознати с хауса, но без да са специалисти в стила, са произвели тракове, които звучат и изглеждат като действителна електроника, но така и не достигат необходимото ниво на автентичност и майсторство, за да не звучат малко наужким. Вече споменатата кралска особа на хауса Black Coffee пък откриваме зад "Texts Go Green", "Currents" (колко дразнещо е това скърцане) и "Overdrive". Но и той не допринася особено за вдигане на творческата летва.
Лични фаворити - "Sticky", където канадецът влиза в рап-ролята си, а текстът разказва цяла история и отдава почит към дизайнера Върджил Абло. Сполучливи са също"Massive", за която помага Skrillex, както и "Flight's Booked" - класическият летен, електронен хит, чийто ремикси очаквам с любопитство. "Tie That Binds" се откроява от всички останали като единствената песен, в която няма горчивина. Парчето е положително, даже "сладко" и романтично, благодарение на мелодичната китара на Рамон Хинтон.
Намират се и няколко средно успешни опита за денс хит, в лицето на "Calling My Name" и "A Keeper". В последните две песни се завръща рапърският рап, а бийта на "Jimmy Cooks" можеш да объркаш с такъв на Гената. Не знам дали това е комплимент и за кого. Във въпросното последно парче намираме 21 Savage - единствения гост-артист в целия проект.
Колкото до лириките и засегнатите теми - положението си остава константа. Като в хаус трак по учебник, Дрейк залага на повторяеми фрази и му липсва истински, дълъг наратив. Отне му шест албума да преживее Риана. Колко още трябват, за да спре да мрънка?
Очевидно, Дрейк отдавна няма нужда да си дава зор - за каквото и да е - и не го прави. Успява да остане релевантен и така. Независимо дали публиката разбира и оценява посланието на творбата, или не. Независимо дали има послание. А от "Honestly, Nevermind" щеше да се получи чудесен запис с интересна идея - ако заглавието не извикваше асоциации с един от най-великите албуми, правени някога, а Дрейк си беше направил труда да говори за нещо различно, извън хоризонта на собствената си, висока камбанария.
Публикуване на коментар