Дейвид Линч не лъже. Криста Бел наистина е инопланетянка.
За около час и 30 минути, момичето, родено в слънчев Тексас, те откъсва изцяло от познатата реалност и те потапя в атмосфера, толкова близка до естетиката на Туин Пийкс, че още от начало ти се струва, че си попаднал в паралелна действителност, в легендарния бар, където всичко е възможно.
Влиянието на режисьора върху Бел е огромно и очевидно за всеки, поне бегло запознат с Линч и творчеството му. Но Криста Бел далеч не е само "музата на Дейвид Линч". Талантлив и опитен професионален музикант, с безброй турнета и концерти зад гърба си, с изключителен и емоционално наситен глас, Бел отдавна е завършен артист, със свое собствено място под слънцето.
Макар и не редова актриса, артистът в нея прозира във всичко. От самата постановка на шоуто, през роклята и театралния ѝ маниер, до влизането в роля и, сякаш, в пълен сценичен транс, по време на цялото изпълнение, всичко носи чувството на кадър от филм. Криста се превъплъщава в "типичната" певица от "типичния", малко ноар, американски дайв бар, а самата музика, звучаща като саундтрак, засилва още повече усещането за илюзия и игра. Гледаш и слушаш, а танцът на Одри естествено изскача в главата ти.
Цялата тази утопия, гласът и излъчването на Бел, чувствеността в шепота ѝ към публиката, осветлението и самата музика се концентрират в невероятно мощен заряд, прелъстяват те, и създават неподправено чувство за интимност.
В началото Криста Бел като че ли се срамува и е притеснена. Може би срещата с напълно нова публика изисква време, за да опипа почвата и да свикне напълно с обстановката. Тя почти не излиза от хипнотичното си състояние, почти не прекъсва спектакъла, за да контактува с тълпата. В шоуто липсват обичайните евтини трикове за събуждане на публиката и аплодисменти, въпреки че такива в никакъв случай не липсват. А и, никой не иска да бъде събуждан. Напротив, целта е да се потопиш още повече в съня. С напредване на концерта обаче, Бел все пак се отпуска и успява да разчупи ледовете около себе си - говори малко повече и общува по-смело с хората.
Акцентите на вечерта? Криста и нейната badass китара, "Undertow", "Gravity", "Beautiful" и "Swing with me". Лични фаворити? "Gravity" и "Monday", разбира се. Адмирации за изключителните музиканти в бандата и безупречното изпълнение.
Тук трябва да споменем и организацията. Всичко започна навреме, а БНР заслужават да им ръкопляскаме за пореден път, особено за предаването на живо. Публиката също се представи добре, прие Криста и се остави да бъде отвлечена от реалността, като наистина скри телефоните след третата песен. Фенът с коженото яке и дългата коса, който приличаше ужасно много на един млад Боб, допринесе още повече за фантастичната атмосфера.
Криста Бел успява да омагьоса публиката и неусетно да я настрои на своята честота. Увлича те в своето преживяване и попадаш в друго, кинематографично измерение. На моменти може би изглежда превзета и изкуствена. Не е. Тя просто живее етюда на сцената. Оставя силен, но приятен вкус на хубаво, отлежало уиски. А кога е минал час и половина? Никой не знае. Май наистина сме прескочили в паралелна вселена.
Не е трудно да разберем какво Дейвид Линч е видял в Криста Бел и защо я е избрал за своя муза. Гласът му дори я представя в началото на концерта - сякаш, за да я легитимира. Но тя е много повече от "момичето на Дейвид" и заслужава да отстоява собствения си образ на творец, защото е достатъчно интригуващ и пълен сам по себе си такъв.
Цялата тази утопия, гласът и излъчването на Бел, чувствеността в шепота ѝ към публиката, осветлението и самата музика се концентрират в невероятно мощен заряд, прелъстяват те, и създават неподправено чувство за интимност.
В началото Криста Бел като че ли се срамува и е притеснена. Може би срещата с напълно нова публика изисква време, за да опипа почвата и да свикне напълно с обстановката. Тя почти не излиза от хипнотичното си състояние, почти не прекъсва спектакъла, за да контактува с тълпата. В шоуто липсват обичайните евтини трикове за събуждане на публиката и аплодисменти, въпреки че такива в никакъв случай не липсват. А и, никой не иска да бъде събуждан. Напротив, целта е да се потопиш още повече в съня. С напредване на концерта обаче, Бел все пак се отпуска и успява да разчупи ледовете около себе си - говори малко повече и общува по-смело с хората.
Акцентите на вечерта? Криста и нейната badass китара, "Undertow", "Gravity", "Beautiful" и "Swing with me". Лични фаворити? "Gravity" и "Monday", разбира се. Адмирации за изключителните музиканти в бандата и безупречното изпълнение.
Тук трябва да споменем и организацията. Всичко започна навреме, а БНР заслужават да им ръкопляскаме за пореден път, особено за предаването на живо. Публиката също се представи добре, прие Криста и се остави да бъде отвлечена от реалността, като наистина скри телефоните след третата песен. Фенът с коженото яке и дългата коса, който приличаше ужасно много на един млад Боб, допринесе още повече за фантастичната атмосфера.
Криста Бел успява да омагьоса публиката и неусетно да я настрои на своята честота. Увлича те в своето преживяване и попадаш в друго, кинематографично измерение. На моменти може би изглежда превзета и изкуствена. Не е. Тя просто живее етюда на сцената. Оставя силен, но приятен вкус на хубаво, отлежало уиски. А кога е минал час и половина? Никой не знае. Май наистина сме прескочили в паралелна вселена.
Не е трудно да разберем какво Дейвид Линч е видял в Криста Бел и защо я е избрал за своя муза. Гласът му дори я представя в началото на концерта - сякаш, за да я легитимира. Но тя е много повече от "момичето на Дейвид" и заслужава да отстоява собствения си образ на творец, защото е достатъчно интригуващ и пълен сам по себе си такъв.
Публикуване на коментар