Една дъждовна събота вечер в Пловдив. Един все още празен, добре известен местен бар и едно мазе, носещо загадъчното име Post-Culture Stage.
Какъв беше сетлистът на No More Many More, нямам идея. Съдейки по закачките им, и те нямаха. Но пък на никой не му пукаше. Задушевна атмосфера, може би провокирана от малкото пространство, фактa, че вътре всеки беше познат на познат и познат на всички - шоуто приличаше повече на група приятели, забиващи в гаража, пред останалите от тайфата, а не на част от нещо като турне и представяне на албум.
Вечерта започна с много овации, но тихо. Приятелите, забиващи пред останалите от тайфата, всъщност бяха Sundust. Акустичнa тройка с две китари и една девойка (с многообещаващ глас). И, понеже и ние бяхме познати на познати, беше редно също да отидем за подкрепа. Макар че, както казах, приятели не липсваха. А каква по-добра основа за вярна фен-база на група? Колко пяха те, също не зная. Имаше авторски песни (в които влиянието на Фрушанте и Ред Хот тънко се промъкват), имаше кавъри на всичко от Nothing But Thieves през Тhe Black Keys и The Foo Fighters, до Skunk Anansie. Гласът на Зори звънеше, леко поведен от мелодията на двете китари. И така, докато не ревнеш. Но пък, те си го казаха в началото - пригответе си кърпички. Беше красиво.
Като конструктивна критика - малко барабани, малко бас и малко повече плътност, добавена във вокалите от двамата младежи, и всичко ще лепне. Барабанистът, както те не споменаха по време на изпълнението, явно е в процес на намиране. Също, не съм сигурна дали идеята на Sundust беше да подгряват, или просто да посвирят. Както и да го погледнем обаче те все пак бяха подгряващи, което е малко странно решение за група с такъв меланхолично-акустичен репертоар.
Преди появата на интернет (с гръм и трясък), която преобърна всичко, лайв изпълненията играеха основна роля за поддържането на алтернативната сцена жизнена и интересна в световен мащаб. Днес това продължава да е така в не по-малка степен, а в България, където въпросният жанр е още по-ограничен - още повече. Затова не е чудно, че групите, които се справят най-добре на живо и залагат на доброто представяне, имат най-голям успех и дълъг творчески живот.
В това отношение Sundust са на прав път, а No More Many More нямат никакъв проблем. Опитни музиканти с дългогодишен стаж по клубове и различни групи, те свирят изключително професионално на живо, имат изградена добра връзка помежду си и с публиката, и утвърдени фенове от предишни проекти. Разбираемо, имайки предвид, че както Методи, така и останалите са отдавна добре познати имена из алтернативните и “подземни” среди у нас (Skre4, Радула, Светльо & The Legends). Изненадващо е, по-скоро, че такова качество на музиката (палци горе и за продуцентите) остава толкова встрани. Като некомерсиална и сравнително непопулярна група обаче - няма го концерта по шаблон, който се превръща в основен формат за повечето банди напоследък. А това, по мое мнение, само облагодетелства хората, отишли да се порадват на малко хубава музика.
На какво да се порадваш определено има - смислени, социално издържани текстове, запомнящи се припеви, добри китарни мелодии и въобще всичко, което, според клишето, би могло да ти даде надежда за бъдещето на българската музика. И така - цял албум, плюс песни за поне още един. Връщайки се към сетлиста - свириха се и “Хляб и зрелище”, “Забравих”, “Стига ми за днес”... А хората пееха и пляскаха. Имаше и някои, които знаеха всичко наизуст (да, за пича с къдравата коса говоря). No More Many More пък се радваха, че им пляскат и пеят. Благодариха и го оцениха.
Кулминацията на вечерта дойде без (никакво) предупреждение, когато Радо обяви, че ще чуем “песента на Beyonce “Hurt””. Повтори го няколко пъти, с някаква лукава усмивка, а докато публиката се усети, наоколо вече кънтеше “Starboy” на The Weeknd. Не съвсем Beyonce и - по мое мнение - ужасно добро попадение, което още повече раздвижи всички с малко по-китарния си прочит. Като сме на темата, Beyonce има ли изобщо песен “Hurt”?!
И ако “Starboy” беше тотално неочаквано, то краят на програмата беше очаквано силен. Тук вече всички пееха, “по един или друг начин”, а появата на Зори отново на сцената само засили чувството за готина приятелска вечеринка. Всичко се получи някак завършено и естествено, а изпълнението се насити още повече емоционално. Всички видимо се раздадоха.
Не бих могла да кажа, че съм фен. Дори наскоро изобщо разбрах, че съществуват в този си формат. Накрая обаче толкова ми хареса, че дали, заради двете бири и емоцията, дали, заради друго - тръгнах си с албум и продадена на идеята.
Цялостното чувство - беше кеф. Бяха дошли хора, които отиват да видят нещо, на което много се радват. Нещо непринудено, направено като за скъпи гости вкъщи. Предават ти настроението без много усилия, зареждате се взаимно, очарован си, а после си тръгваш по мокрите улици с мелодия в главата. Като да си попаднал случайно на супер якото парти.
А когато накрая Силвия искрено ми каза, че я “подлагам на мъчения”, го приех като комплимент.
Публикуване на коментар